Люби ми се русо момче. Някое русо, с мека коса, с

Люби ми се русо момче. Някое русо, с мека коса, с високо, красиво и ръбато тяло, с момчешки черти, само че най-много русо. За да ме целуне, би трябвало да се попревие (или пък аз да се кача на столче). И в цялата история най-важни са устните – момчешки, нежни, само че въпреки всичко нещо мъжко, доста милващи и доста искащи – такива, каквито могат да бъдат само устните на момчета…

После – носът – верен – напълно верен, без никакви непотребни детайлности, просто съвършен. Очите – сини, леко присвити, искащи, коси – споделих към този момент – меки – доста меки. Тялото едва, само че не прегърбено, жилаво, с дребен таз, много необятни плещи, напълно, напълно леко изкривени крайници – задоволително дълги, с цел да ги одобрявам. А, да! Ръцете! Щях да не помни ръцете!

Ръцете са момчешки, с гальовен допир, от време на време много търсещи, само че в никакъв случай жестоко властни – просто галещи. Когато ме целува, едвам допира сякаш устните ми, а забавното е по-надълбоко, т.е. по-навътре.

Когато сме дружно, в действителност съм желаела това доста, а просто съм не запомнила. Да, в това съм сигурна – той също желае, само че всичко това е някак неосъзнато и от двамата. Едва когато се разделим, се сещам и по този начин – до идната среща. Когато се срещнем – още веднъж – отговорно забравяме. По това разбирам, че ме обича.

Когато ме допира, лицето му добива напълно момчешки израз – някак гальовен лековерен, откровен и милващ, скрито искащ, намерено обичащ. И най-после – пред морската градина – обезпокоен, комплициран по момчешки, и несъмнено – пред любовно пояснение.

Но какво съм почнала да пиша за него – първо, тетрадката ми няма да стигне и, второ – нощта. Пък предстоят ни толкоз доста дни и нощи, че няма потребност повече в този момент. И на следващия ден е нощ. Само обич, благополучие и положително предпочитание да има.

24.01.1979

От персоналния дневник на Петя Дубарова